Вчера протестираха шофьорите. Исканията им бяха ясни – по-добро заплащане, по-достойни условия на труд, повече уважение. И какво направи Бойко Борисов? Извади 15 милиона „отнякъде“ и ги подхвърли на масата като спасително въже. И го представи като благодеяние.

Днес вече се говори, че и медицинските сестри ще получат подобен „жест“. Утре – може би земеделците, после учителите, после някой друг. Така ли ще управляваме страната – от протест на протест, от кризисен PR до следващата буря?

Но по-важният въпрос е:
Откъде идват тези пари? И в качеството си на какъв Борисов ги раздава?
Това не са негови средства. Това не е лична щедрост. Това са държавни пари – нашите пари, събрани от труда на всички ни. И те не са за показни жестове, когато рейтингът се клати. Те са, за да работи държавата справедливо и предвидимо.

Ако искате да разберете кои са приоритетите на една власт, не слушайте обещанията ѝ – погледнете къде отиват парите.
Днес една проста таблица казва всичко:

- Шофьор в градския транспорт – 4200 лв.
- Полицай – 2400 до 3000 лв. с бонуси до 50%.
- Учител – около 2100 лв.
- Лекар (млад) – около 2000 лв.
- Медицинска сестра – 1300 лв.

Когато един шофьор взима три пъти повече от медицинска сестра, накъде водите тази държава?
Когато се наливат милиони в системи за „сигурност“, а не в образование и здраве – какво послание изпращате на хората?

Заплатите са политическо изявление. И това изявление казва: „Плащаме щедро на тези, които пазят реда – но не и на тези, които ви лекуват, учат или вдъхновяват“.

Слушаме го от години. „Аз ви построих метрото. Аз ви вкарах в Европа. Аз ще ви вкарам в еврозоната.“ АЗ, АЗ, АЗ.
Но държавата не е сцена. Управлението не е солово изпълнение.
И няма „аз“ в демокрацията. Има „ние“ – защото пътища не се строят с една ръка, метрото не тръгва с един подпис, а държавата не оцелява с един човек начело и всички останали на колене.

Докато Борисов говори в единствено число, народът се топи в множествено отчаяние. Хората напускат страната. Учителите изнемогват. Лекарите бягат. А на онези, които остават, им се подхвърля „благодарност“ под формата на мълчалив подкуп.

Г-н Борисов, внимавайте – защото скоро няма да остане човек, когото полицаите да охраняват.
Няма да има дете, което учител да научи.
Няма да има пациент, когото сестрата да спаси.
Няма да има пътник, който да се качи в рейса.

Парите няма да купят мълчание вечно. И нито един PR ход няма да излекува усещането за безнадеждност, което вие и системата ви създадохте.

На кого служат парите на народа, г-н Борисов?
Защо винаги се намират милиони за потушаване на бунтове, но не и за създаване на бъдеще?
И докога държавата ще изглежда като личен декор, а народът като статист в чужд сценарий?